ЖИТИЕ НА СВ. ЙОАН РИЛСКИ

 

ой, прочее, не би ни укорил, както подобава, че не само се отнасяме лениво и нерадиво към добрите неща, но и завиждаме на единоплеменниците си заради участието им в добрите дела, ако бихме го отминали с мълчание живота на блажения Йоан и бихме го представили писмено, с пълно старание, доколкото е възможно, както Първообразния образ¹, което би допринесло полза по този начин преди всичко на нас, които желаем доброто и ревнитествуваме за добродетелта? Защото той съдържа много неща за подражание, тъй като в него се сливат всички добродетели. Обаче той може да допринесе не малка полза на онези, които отправят поглед към него. Понеже това житие ще бъде пригодено не само за онези, които с голяма мъка следват по стъпките на този велик [мъж], за да се издигнат до достойната за приближилите се до Бога слава, но ще донесе достатъчен успех и на онези, които дори малко са подражавали на неговия живот. Не само това, но ще донесе полза и на тези, които просто са слушали и поради това не остават непричастни. Защото може и самото слушане – като влее в душите на онези, които слушат, своята любов – и тя бъде запазена в паметта, да бъде като някакво жило и по малко да ги подтиква към подражание. Понеже, прочее, и за едните, и за другите – и за онези, които открито разказват, както и за тези, които слушат – се предлага духовна храна, то това житие ще се яви като спасителен лек, а поради това и Бог ще се прослави, аз мисля, че едните и другите имат нужда и грижа: едните – да не пропускат нито малко от онова, което е полезно, а другите – да го изпълняват грижливо, но още повече тези и онези трябва да усърдствуват да му подражават. Защото ще бъде преглупаво, винаги да промишляваме [мислим] за веществената и преходна телесна храна, защото колкото по­голяма грижа полагаме, толкова повече се увличаме да я приемаме свръх мира за храна, а нито най­малко се грижим за невеществената и винаги полезна за душата, като презираме своята душа, която чезне поради божествен глад.

то, когато вече начеваме да повествуваме за оногова, нека бъде призована самата му благодат, която той прие искрено и обилно от Бога, та поради незнание да не погрешим в исканото и, както се казва, с небрежни ръце да се докоснем до свещените неща и още повече, като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим нито най­малко слушателите, отминавайки ползата от най­добрите му дела. Ако този божествен мъж бе обръщал поне малко внимание към долните и тленните неща и бе полагал грижи за нещо земно, ние бързо щяхме да отминем неговата памет и да я отпратим в дълбините на забвението. Но понеже, оставяйки долу всичко гореказано, насочваше вниманието си към горното, свободно, безопасно и твърдо Отечество и се стараеше по всякакъв начин да достигне общия Отец и Творец, потребно е ние да разкажем отчасти за него.
    Онова, което онези, които са били преди нас, са описали за него някак неизкусно и грубо, ние усърдно се постарахме да разкажем красиво, както подобава, защото знаем, че повествуванието за Отца обичайно весели душите на онези, които обичат Отца, и ги подтиква към по­голяма ревност.

одителите на този блажения, прочее, бяха благочесиви във всичко, българи по род, родени и отхранени в селото, наричано Скрино, намиращо се в средечките предели. Този Средец е един от славните и прочути градове в европейските предели. Прочее, те пребиваваха в това село, бидейки благочестиви по живот и милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета, едното от които бе този чуден Йоан. Той бе отгледан добре от своите родители, повинуваше им се във всичко и им отдаваше дължимата почит.
    След като премина немалко време и неговите родители починаха, той винаги живееше в страх пред Господа, без никак да отстъпва от църквата, слушайки божествените слова и свещеното учение, подобно на дърво, насадено при водни извори. Но някои, обладани от завист, бидейки лениви към доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемерен и напълно непотребен за светското съществуване. Живеейки, прочее, така, той взе благо решение: раздаде на бедните онова, което се намираше в негова власт, отдаде и кесаровото на кесаря, та да може без забавяне да предаде божието Богу. А Бог, Който каза да възсияе светлина из тъмнината, Който каза някога на Авраама: „Излез от твоята земя, от твоя род и иди в земята, която Аз ще ти покажа.“ (Бит. 12:1), се яви също и нему, каза не по­малко същите думи, показа му и мястото, гдето може да живее угоден Нему живот. Като се пробуди, прочее, от сън и разбра значението на видението, той се разпали като елен за водни извори, въоръжи се срещу мнимия Голиат подобно на Давида, според древното повествувание, с три камъка – сиреч вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата, постави и шлема на спасението, божествения покров, отемна косите си заедно със страстите и похотите, отиде в манастир и след като прекара там някое време, остави на земните и пепелни [люде] пръстта, напусна света и светодържеца и без да вземе нищо друго, освен една кожена одежда, отиде в показаната му планина. След като си направи малка колиба от храсти, той прекарваше там, отслабвайки тялото си чрез пост и бдения. „Ето, отдалечих се чрез бягство – пееше заедно с Давида, – поселих се в пустинята и чаках [Оногова, Който] ще ме спаси от малодушие и бури.“ (Пс. 54: 8-9), въздигайки без гняв и смущение своите преподобни ръце. Той нямаше за храна нищо друго, освен тревни билки, които земята има обичай да произвежда за животните, и вода, която изтича обилно от изворите. „...като добиче бях пред Тебе – възоваваше. – Но аз съм винаги с Тебе.“ (Пс. 72:22-23). Кой, прочее, може да каже за трудовете, които този тогава вършеше? Дори нито самото това пустинно биле не приемаше до ситост, но много малко и оскъдно, и то след залез слънце, както също и вода – колкото само да охлади вътрешността. Кой пък ще съобщи истината за неговия сълзен извор, както и неговите всенощни бдения и коленопреклонения? Многократно бесовете, като се преобразяваха, идваха под образа на различни зверове, искайки да го уплашат и да го прогонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните козни, като някакъв твърд камък, който разбива и отблъсква всички идващи срещу него вълни, или пък да се каже още по­истинно, като диамант, който не биваше разяждан от никакво желязо.

лед като премина немалко време, той премина оттук на друго място, гдето намери много тъмна и мрачна пещера, посели се там, като прибавяше трудове към трудовете и към желанието желание, слагайки – подобно на трудолюбива пчела – медни пити и полагайки ги в съкровищата на сърцето. Докато той се намираше, прочее, там, синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният, и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалеч да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато този дойде, падна на лице и го помоли да го благослови. А този, който повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита за причините на неговото идване. Онзи разказа на [светия] мъж всичко относно себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова бе Лука. Преподобният, виждайки го да живее с него, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан, отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: „Незлобивите и правите се прилепваха към мене“ (вж. Пс. 24:21). Този прекарваше с него в пустинята като незлобиво агне, пасяно от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята. Но що? Онзи, който някога бе деница, сега поради своята гордост наследи да бъде тъма, който пожела да погуби земята и морето, отвори устата си против небето и каза: „Ще поставя моя престол над облаците и ще бъда подобен на Вишния“², гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на [преподобния] мъж, изпълни се със завист, зачена мъки и роди беззаконие. Прочее, той отиде при плътския брат на светеца във вид на някакъв познат, намери го обхванат от скръб и пробождан от жилата на естеството и изпълнен с недоумение относно изчезването на детето, и му каза такива думи: „Онзи, който лиши от опора твоята старост, от наследник – твоя дом и от плод твое­ то семе, от отрок майчина утроба и твоите недра, това е твоят брат Йоан. Защото той сам дойде [през] нощта, взе твоето дете и го държи при себе си. Ако ти не отидеш бързо, то ще стане сладко ядиво на зверовете. Ако не го потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубиец. Върви, прочее, върви, друже, аз ще ти покажа мястото, а ти, като отидеш бързо, вземи плода на твоето семе!”. Прочее, този като чу тези думи, облече се в ненавист, като в риза, обгърна го гневен облак, та що не каза и що не стори срещу невинния! Като го взе дяволът, заведе го в пустинята, учейки го и разпалвайки го за оскърбление на [светия] мъж. А когато стигнаха близо до мястото, показа му отдалече пещерата и веднага си отиде. Този пък, като отиде на показаното място, намери светеца. И що не му стори тогава! Обсипа го с обиди и укори, нарече го „лош старец”³  и прелъстител, и напълно недостоен да съществува в света, грабна срещу него дървета и камъни и всячески посегна да го убие. Но що, прочее, стори кроткият ученик на кроткия Владика? Той стоеше мълчалив и съвсем нищо не отвърна, като пазеше в ума си казаното: „аз пък като глух не чувам и съм като ням, който не отваря устата си“ (Пс. 37:14). Прочее, като грабна с гняв и викове отрока – о, уми­ лен глас на детето! – и се затича към света, към света – скверната блудница, към майката на всяка нечистота и скверност, откъсна го от божията планина, тучната планина, планината, в която Бог благоволи да живее [то] в нея. Когато, прочее, блаженият видя това и разсъди, че то може да бъде дяволско коварство, обгърна го облак от печал, той се обля със сълзи, помоли се и каза: „Господи, Който си  казал: „и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя“ (Пс. 49:15), избави ме сега, Владико, погледни към мене  с милосърдното си око, изгони от сърцето ми скръбта и извърши с мене знамение за благо, защото Ти си благословен навеки, амин“. След молитвата той седна, обзет от скръб и тъга поради лишението от детето, тъй като се боеше да не би, като бъде отведено в света, да не се заплете в житейските скърби. Но що, прочее, стори Бог, Който е повелил да оставят децата да отидат при Него? И тук, Той каза на бащата на детето, ако и не с думи, то с дела: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14). Прочее, когато този вървеше по пътя, змия ухапа детето и смъртта веднага с меки длани го прие. Когато бащата на детето видя това, недоумяваше що да стори, но като се върна при преподобния, със срам и жалба му разказа онова, което се случи по пътя. Този пък му заповяда да го погребе и да си отиде у дома, което и стори. И тъй, преподобният като прослави достатъчно Бога за това, оставаше, прочее, без скръб.

ой прекара там, в тази пещера, дванадесет години, без да си позволи  някакъв  телесен  покой,  прилагайки трудове към трудовете и страдания към страданията. Когато дяволът видя това, не преставаше всячески да го сгорчава: някога чрез униние⁴, други път чрез леност, понякога и чрез заплашвания, много пъти също и чрез привидения. Но, Йоан бидейки диамант по душа, никак не биваше засегнат от неговите козни. „Обиколиха ме – пееше – както пчели обикалят (мед), и угаснаха като огън в тръне: с името Господне аз ги повалих“ (Пс. 117:12). След като преминаха доста дни, вселукавият взе със себе си множество бесове във вид на разбойници, те нападнаха сурово върху светеца, биха го немилостиво, блъскаха го и го влачиха, и го прогониха от мястото, като му забраниха да не посмее никак да се приближи натам. А той също и в това се подчини на гласа на своя Владика, Който казва: „А кога ви пъдят от един град, бягайте в друг“ (Мат. 10:23). Като прехождаше не от град в град, но от пустинята, отиде, прочее, на друго място, което отстоеше не малко, и там намери, подобно на древния Авраам, голям дъб и се посели в него. Но докато онзи прие чудно  под мамврийския  [дъб] Троицата  и Я отпрати, този Я прие тук мислено и таеше в себе си самия този, живия и покланяем в Троицата Бог, без никак да унива, но и се придържаше крепко о своето първоначално [иноческо] правило. Но що, прочее, стори Онзи, Който всичко върши за изгода? Както някога в пустинята направи да завали мана за людете и гладните изпълни с блага⁵, по същия начин и стори и тука. Повели, прочее, на земята да прорасте сланутък⁶  за прехрана на светеца, и този се прехранваше с него, като успокояваше по малко телесната немощ, изпълваше утробната празнота, минаваше от сила в сила и полагаше в сърцето устрем нагоре, проливаше слъзни извори, напояваше душевните бразди и караше цветовете на добродетелта да разцъфнат.
 
Бог, Който каза да възсияе из тъмнината светлина и Който направи видими тайните на тъмата, не пожела за много време да остане скрит градът, разположен на планината, но благоволи да изяви неговата добродетел. Прочее, тогава някъде наблизо пасяха пастири, както някога онези, които [се случили] при рождението на моя Христос. Овците, които пасяха покорно по пасбището, изведнъж се устремиха и почнаха да бягат – не по някакъв обичаен път, но съвсем без път, по пусти, стръмни и необичайни места – и като дойдоха до мястото, гдето беше преподобният, се спряха. Пастирите, които идваха след тях, и не можеха да ги оставят, пристигнаха също и те там, гдето застанаха овцете и като видяха светеца се учудиха: „Кой си, отгде и по какъв начин си дошъл тука? – попитаха – Какъв е твоят живот и отгде е родното ти място?”, „Моето родно място, както казва апостолът (Фил. 3:20), е на небесата, отгдето очаквам Спасителя – отговори той, – а родното ми място е Вишният Йерусалим. Но родното място и градът, които тук са ме отхранили, не е във ваша власт да разберете. Обаче щом като сте се намерили тук, трябва да ви нахраня с пустинна храна”. И той им повели да вземат от сланутъка, който растеше там. А те взеха и ядоха до насита. И когато бидоха отпратени да си отидат, един от тях отиде тайно, набра достатъчно сланутък и радостно се затече след другите. И когато ги настигна и им показа набраното, тези се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. Веднага се разкаяха, възвърнаха се, известиха на блажения [мъж] и помолиха прошка за стореното. А той ги удостои с прощение, като им каза: „Така, о чеда, благоволи всесилният Бог, тук да расте и тук да бъде олупван”. Те се изпълниха с удивление, отидоха в своите места, като хвалеха и славеха Бога за всичко, което видяха и чуха.
 
някои от христолюбците пожелаха да отидат при светеца и да получат благословение от него. Някакъв мъж, от много години смущаван люто от нечестивия дух, когато ги видя, че отиват, последва ги, желаейки да се освободи от болестта. И когато стигнаха на едно поприще⁷ близо до светеца, веднага го разтърси нечестивият дух. Той падна, валяше се, викаше и говореше: „Огън ме изгаря и не мога да вървя напред“.
А тези, като го свързаха, влачеха го насила, паднаха на земята и молеха да получат благословение. Този [светецът], след като изпълни молбата [им], попита за причината на тяхното идва не. Те разказаха за себе си, разказаха и за обладания от бяс, като го умоляваха и молеха да го отърве от болестта. Но Йоан никак не възлагаше надежда на себе си, но на Бога, Който оживява мъртвите  и назовава  несъществуващото  като съществуващо. „Не е по нашите сили, чеда – казваше – това дело, не е по нашите сили, а само Бог може да прогонва бесове. А ние сме човеци, подобни вам по страсти и възспирани от същата немощ”. В това той следваше Господния глас, който казва: „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни“ (Лук. 17:10). Но тези настояваха премного и се молеха. Прочее, кога­ то ги видя, че настояваха прилежно и неотслабно го принуждаваха, той се обля със сълзи, падна на земята и въздъхна из дълбините на сърцето: „Боже, почитаем в Светата Троица – рече, – Който си създал всичко видимо и невидимо, от Когото всички се боят и треперят, смили се над Своето създание и не позволявай, Владико, да бъде измъчван задълго, не заради нашата правда, но заради Твоята благост и Твоите щедрости! Защото не съм достоен, Блажений, да именувам Твоето пречисто име с моите нечисти и скверни уста, но като се надявам на Твоята благост, аз те призовавам на помощ, защото сам Си обещал чрез устата на Своите роби – да не пожелаваш смъртта на грешника (Йезек. 18:32). Заради това ние всички Ти се прекланяме и Те умоляваме, послушай ни от Твоето небе свято, защото Си благословен во веки. Амин”. Прочее, като се помоли той така, веднага бесът излезе от човека и той изцяло оздравя и славеше, и възхваляваше Бога. Онези, които бяха с него, като видяха това, бяха обзети от ужас, още по­голяма вяра придобиха към светеца и го молеха да останат с него. Но той не позволи. След като ги настави прилежно и им даде доволно от намиращия се там сланутък, отпрати ги в тяхното място, заповядвайки им никой да не смее да идва при него. Те се завърнаха в своето място, имайки със себе си за свой спътник, и то добър спътник оногова, който някога бе обзет от бяс. От това време по цялата тази страна се разнесе славата за него, всички възхваляваха Бога и проявяваха голяма обич и усърдие към него [светеца].
 
доблестният Йоан, след като узна за станалите тези неща, вдигна се и си отиде оттам, тъй като се боеше от човешката слава, дори напълно я ненавиждаше, а най­ главно се стремеше към божествената [слава] и радостно възпяваше: „А мене е добре да се приближавам към Бога! На Господа Бога възложих упованието си“ (Пс. 72:28). И той намери, прочее, много висока скала,  веднага се изкачи – както някога боговидецът на Синайската [планина]⁸  – влезе в непристъпния мрак на боговидението, прие и той богописаните скрижали – но не върху каменни скрижали, но на скрижалите на сърцето. Със сълзи омокряше скалата, чрез всенощни бдения и въздишки умножаваше стократно страданията, сам с Единния беседваше, шествуваше с леки крила към небесата, понасяше нощния мраз и дневния пек. Когато Незаспиващото око (Евр. 4:13) видя, че той понасяше това доблестно, даваше му невидимо още по­ вече сила и крепост. А дяволът, ненавистникът на доброто, не изтърпя дълго тази доблест на [светия] мъж, и като взе със себе си легион бесове, жестоко нападнаха светеца⁹. Що не извърши­ ха и що не сториха! Биха го, бъхтаха го, влачеха го, и щом го хвърлиха от скалата си отидоха, като го смятаха, че на всяка цена е мъртъв и не ще оживее. Прочее, доблестният Йоан лежа там много часове, едва дойде на себе си пъшкайки и изнемогвайки, тъгуваше и говореше на себе си: „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог“ (Пс. 42:5). И като стана, отново се изкачи на скалата и се отдаде на първоначалното правило [на живот], приемайки Вишния за свое прибежище. Но Онзи, Който поглежда към земята и я кара да се тресе, поглеждаше отгоре с милостиво око към своя угодник и повели на Своя ангел да му носи храна всеки ден. Прочее, и към него се изпълни писаното: „Хляб ангелски яде човек“ (Пс. 77:25).

огато той [светецът] бе отдаден на тези и подобни дела, слухът за него, както бе казано по­горе, се разнасяше дотолкова, щото за него чу и царят и пожела [да го види]. Тогава държеше хоругвите на българското царство благочестивият цар Петър. И когато той пристигна по онова време в Средец и чу онова, което се говореше за преподобния, изпрати мъже, много опитни ловци, на брой девет души, да търсят светеца, като им поръча да не се връщат, докато не го намерят. Когато получиха заповедта от царя, те стигнаха Рила по­бързо от слово. След като обикаляха там много дни и не намериха нищо, те изнемогнаха от глад и недоумяваха: нито смееха да отидат при царя, нито пък можеха да скитат гладни по пустинята. Страхът, обаче, надделяваше над глада и те не преставаха да търсят. Късно по едно време те намериха някаква малка диря, по нея стигнаха до обиталището на този мъж и го помолиха да им даде благословение. Той ги удостои с благословение и ги попита за причината на тяхното идване, а те му разказаха всичко. Когато, прочее, той прозря с духовното око, че те са гладни от пет дни, предложи им трапеза и любезно ги нагости. Онзи, прочее, Който с пет хляба нагости пет хиляди (Мат. 14:17­21), насити и тук деветима мъже с един хляб. И – о, чудо! – както там останаха много остатъци, така и тук остана половин хляб. И когато се завърнаха, те разказаха всичко на царя.

арят¹⁰, прочее, се разпали от божествена ревност и облак от радост го обзе, затече се, подобно на елен към водни извори през жътвено време, взе със себе си своите най­близки и заедно бързо се отправиха към планината. И когато дойдоха при реката, наричана Рила, те намериха голяма скала, много висока и стръмна, и неудобна за преминаване. И като не можеха да отидат напред, те се завърнаха. Веднага те се възкачиха на друга висока планина, която околните люде обичайно назовават Книшава. Оттам му показаха планината и скалата, гдето живееше преподобният. И не можа да отиде там царят поради стръмнината и суровостта на мястото, но веднага изпрати двама служители, които обичаше много, като го молеше и призоваваше да го удостои с благословение, защото имаше голямо желание да го види. Двамата служители, щом като чуха казаното от царя, бързо отидоха там и разказаха на светеца. Но той каза, че това е невъзможно. „Обаче чеда – рече той – кажете на царя: твоят труд и твоето искане се възнесоха към Бога като благовонно кадило и са приети. Ти, прочее, скоро си иди от тук, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш някак в нещо – ти и онези, които са с тебе. Като не можа да видиш нашето смирение в този живот, в бъдния добре ще се видим един другиго, и ще се насладим от онази неизречена радост, ако отнесем оттук достойни плодове на покаяние“.

арят бе много опечален и като мислеше, че е загубил нещо голямо, отиде си с много жалост и скръб. И щом стигна в двореца, той отново му изпрати немалко злато, заедно с различни овощия, подобаващи на иноци, за [да получи] благословение. Изпрати му и послание, което съдържаше следното:
„До всечестния отец Йоан пустиножителя – цар Петър. Чух за боголюбивия нрав на твоята душа, за поселването ти в пустинята и за невещественото ангелско пребиваване, заедно с това и за пълното отдалечаване от света, и пожелах силно да видя твое преподобие и да се насладя на твоите медоточиви слова, надявайки се да получа някаква полза от срещата с тебе. Понеже желанието за богатство и суетна слава, а заедно с това и сластта не позволява нам, които се клатушкаме в морето на този суетен живот, да се възвисим към светлината на чистия и невеществен живот, тъй като са помрачени нашите душевни очи, скръбта и смущението, които владеят в живота. Но сега, сякаш пробуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светост. Но понеже аз, окаяния, се лиших и от тази благодат, моля и призовавам твое преподобие да ни изпрати някаква утеха за отрада и за охлаждане на зноя на нашата скръб. Защото знае, добре знае твое преподобие, какви житейски бури и метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца.”

лаженият Йоан, като сломи рога на възвисеността, склони пред молбата и пред постническата храна, но никак пред златото и така му отговори:
„До благочестивия самодържец на българския скиптър цар Петър – убогият Йоан. Не е полезно за нас да изпълним цялата твоя молба, обаче заради твоята вяра и усърдието ти в нея изпълняваме онова, което подобава нам: приемаме, прочее, постническата храна, а твоето злато – задръж си го ти сам. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците, а особено за онези, които пребивават в пусти и неутешни места. Защо ли, прочее, ще потрябват на онези, които никога не получават хляб до ситост, нито пък [пият] вода за погасяване на жаждата? Нашият живот е Христос, а смъртта – придобивка (Филип. 1:21). Тези неща подхождат на твоята власт и на онези като теб. Обаче дори и ти, който си украсен с диадема, си длъжен да не се наслаждаваш на тях, защото е речено: „кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него“ (Пс. 61:11). Въпреки че е писано: „Силата на царя е богатството“¹¹, то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова, ако желаеш да наследиш заедно със земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър небесният наш Отец. Не се уповавай на неправдата и не пожелавай да грабиш. Бъди кротък, тих и благопристоен към всички, обръщай очи към всички около теб. Елеят на твоята милост нека се излива над всички. Да не узнава твоята левица, що прави десницата ти. Нека бедните излизат радостни от твоя палат, а князете да носят на езиците си похвала за тебе. Нека твоята багреница да сияе със светлината на добродетелите. Въздишките и сълзите нека бъдат твои чеда. Споменът за смъртта нека посещава винаги твоя ум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдното царство. Валяй се в нозете на твоята майка – Църквата, коленичи усърдно и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царят на царствуващите и Господарят на господарствуващите, като види това твое усърдие, да ти даде онези блага, които „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9).
    Царят, като прочете това, разбра, че е получил нещо велико и, като го целуна с обич, държеше го в пазвата си като някакво много ценно съкровище. Като го прочиташе често, той прогонваше тъмата на светската размирица.

лаженият Йоан прекара в това място всичко седем години и четири месеца. Нито в един час той не се поддаде на леност или униние, но прибавяше към ревността още по­голяма ревност и към усърдието – усърдие и накратко да се каже, в старческа възраст показваше юношеско прилежание. Мнозина, прочее, идваха при него, като донасяха свои болни, благодарение на неговите молитви ги приемаха здрави и си отиваха. Немалка слава се разнесе по цялата тази земя и мнозина се запалиха от ревност към неговия добродетелен живот, пожелаха да живеят с него, създадоха църква в съседната пещера и образуваха обител, имайки за началник и пастир преподобния. А той – пасейки добре своето стадо, след като приведе мнозина към Господа и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. Когато разбра, прочее, че ще отиде при Господа, отдаде се на молитва, изливаше топли сълзи от очите си и коленичил на земята: „Боже Вседържителю – казваше, – приеми мене, грешния и недостоен Твой раб, и при­ числи ме към лика на Твоите избраници. Понеже нищо добро не съм извършил на земята, затова, Благий, моля Твоята благост да повели на благия ангел, та да не бъде попречено на моя възход от духовете на лукавството”. И като прибави: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си“ (Лук. 23:46), веднага предаде дух в Божиите ръце. Той живя почти до седемдесет години¹², и бе погребан на това място от своите ученици.

лед като измина немалко време и [от гроба] започна да излиза голямо благовоние. Когато откриха ковчега, видяха тялото на преподобния съвсем цяло и незасегнато от никакво тление. То изпущаше благовоние и подтикваше всички към божествена ревност. След като бе извършено обичайното славословие, пренесоха с почит неговите честни мощи в славния град Средец и ги положиха в църквата на свети Лука Евангелист¹³. По­късно бе създадена църква на негово [на св. Йоан Рилски] име и в нея бяха положени неговите честни мощи, които извършваха дивни и преславни чудеса.

лед като измина много време, през царуването на гръцкия цар господин Андроника, преминаха унгарски войски с техния крал¹⁴  , оплениха гръцката земя даже до Средец и покориха всичко под нозете си, като взеха със себе си и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Този крал, прочее, бе слушал за дивните и велики чудеса на преподобния  и  повели  да  положат  неговите  честни  мощи в църквата на града, наречен Остригом. И там те извършиха преславни и дивни чудеса, като прогонваха от човеците всякакъв недъг и всякаква болест. Разнесе се мълва по цялата онази страна и всички се стичаха там. Но ненавистникът на добро­ то, дяволът, не стърпя така много да се слави преподобния, а уязви със стрелата на неверието сърцето на епископа на този град. Този никак не желаеше да отиде да се поклони на мощите на преподобния, като не само казваше, че съвсем не можел да намери преподобния сред светците, но забраняваше и на другите да идват да му се поклонят: „Аз – рече той, – зная добре всички светии и никак не мога да намеря тогова между тях“. Но веднага, по праведния Божи съд, езикът му се свърза, той стана напълно ням и никак не говореше. Всички, кои­ то видяха това чудо, бяха обхванати от страх, а той им кимна подобно на онзи древния и чуден архиерей  Захарий, бащата на Предтечата (Лук. 1:22). Когато, прочее, дойде на себе си, размисли за причината на това знамение и разбра, че е пострадал поради неверието си към светеца, бързо се притече към ковчега на светеца, обля го с горещи сълзи и показваше своята сърдечна съкрушеност чрез чести въздишки. Божият угодник и Христов подобник във всичко, Йоан, не пожела дълго да го измъчва, но наскоро разкъса веригите на неговия език и го направи пак да бъде благодумен. Онзи пък, като получи това, непрестанно въздаваше благодарност към Бога и Неговия угодник. Когато чуха и видяха тези дела, всички проявяваха още по­голяма вяра и усърдие към светеца. Той сътвори и много други дивни и страховити чудеса в унгарската земя, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. Когато кралят узна всички тези неща подробно, той бе обхванат от страх и ужас, украси със злато и сребро ковчега на преподобния, целуна неговите честни мощи, отново ги върна с големи почести в Средец и ги положи в църквата, създадена в негово име, в годината 6695 (1186­7), индикт 5­и.

ремина не много време, когато Бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажем според Писанието¹⁵, падналата скиния, овехтяла поради гръцкото насилие, и въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асеня, който в светото Кръщение бе наименуван Иван. Този, прочее, като прие хоругвите на царството, здраво укрепи всички паднали български крепости, овехтелите обнови, опаса се здраво против гръцкото царство и покори околните области, крепости и села. Когато стигна до Средец, покори и него. Като чу за преславните и безчислени чудеса на преподобния, той веднага се отправи към неговата честна църква, целуна с почит преподобните мощи на светеца и вярваше, че е намерил някакво много ценно съкровище. Той се изпълни с голяма радост и духовно веселие и взе благо решение – да пренесе, за по­голяма чест и утвърждаване на своето царство, мощите на преподобния отец в своя преславен град Търново. И веднага изпрати до своя патриарх господин Василия, който се намираше тогава във великия Търновград, писмо, гласящо така:
       „ До всечестния Божий архиерей и духовен отец на нашето държавно царство господин Василия. Като дойдох по Божия воля в тези предели и стигнах в Средечкия град, намерих честните мощи на преподобния отец Йоан, жител на Рилската пустиня, изпълнени с чудеса и изцеления, и от радост ми се струваше сякаш летя по въздуха, защото голямата слава за него е изпълнила цялата тази страна, а дивните и преславни чудеса, които върши, се разгласяват не само тука, но и по цялата гръцка държава. Поради всичките тези неща, нашето държавно царство взе решение да дойде твоя святост тук заедно с целия църковен клир и с подобаваща чест да се пренесат тези честни мощи на преподобния отец в славния наш царски град за похвала на цялото църковно множество и за утвърждаване на нашето благочестиво царство“.

ато  чу  това  божественият  светител,  възрадва  се в духа си, въздаде Богу благодарствени молитви и веднага бързо свика целия църковен клир и им каза всичко прежде речено. А те с топло усърдие и гореща душа приеха всичко с наслада и всички единомислено и усърдно се отправиха, сякаш щяха да придобият някакво много ценно съкровище, и бързо заедно със своя патриарх и учител стигнаха Средец. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почит всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха оставяйки му и 300 мъжествени войни за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. А патриархът, като взе честните мощи на преподобния, заедно с целия клир, а с тях, като ги следваше отзад, вървеше и игумена на обителта на преподобния и всички подчинени нему монаси.

когато царят узна, че патриархът пристига, бързо излезе да го посрещне с целия свой съвет на мястото, наречено Кръстец. Като целуна с почит мощите на светеца, той ги остави да престоят там седем дни, докато биде съградена църквата. И така, щом я осветиха, с почит положиха в нея мощите на преподобния в 6703 година (1195), където те лежат и до ден днешен¹⁶, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинският Бог наш, Нему слава с Отца и със Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин!




* Житието на св. Йоан Рилски, написано от българския  патриарх  св.  Евтимий  Търновски, е една от най-хубавите житийни творби  в  средновековната  българска  литература – и безспорно най-издържаната и изискана в художествено отношение житиеписна творба от целия цикъл произведения, посветени на светеца. Около 1375 г. св. Евтимий е избран за търновски патриарх. Вероятно след тази дата той създава житията и похвалните слова на светците, чиито мощи се пазят в Търново. Житието на св. Йоан Рилски, написано от св. Евтимий Търновски, е не само важен извор за установяването на фактите от живота и монашеските подвизи на Рилския отшелник, но и значително произведение на средновековната ни ораторска проза, художествен документ за зрелостта, богатството и изяществото на българския литературно-книжовен език през 14 в. Житието е познато в две редакции. Тук поместеният превод е на проф. Иван Дуйчев, направен по преписа, публикуван от проф. Йордан Иванов, който е от първата pедакция.

1  Първообразния образ е Бог, Който сътворява човека по свой образ и подобие. Ср. Бит.,
1:26-­27.
2  Представата за падналия ангел Деница се основава върху текст от пророк Исая (14:12-15): “Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север”.
3  Думата „какогеръ”, употребена в оригиналния текст е гръцка и в буквален превод означава „лош старец”, противоположно на „калогеръ”, т.е. добър старец. От това второ словосъчетание произлиза и бълг. дума „калугер”.
 4  За унинието и леността в Стъпало 13 на своята „Лествица” св. Йоан Лествичник (VII в.) казва: „... за мъжа, който пребивава в безмълвие (т.е. който живее сам като отшелник), то е постоянен съжител; преди смъртта то не ще отстъпи от него и до края на живота му то всеки ден ще го бори. Във време на униние се откриват подвижниците; и нищо не доставя на монаха толкова венци, както унинието”.
5     Ср. Изх. 16:13-­15. След излизането на еврейския народ от Египет, той четиридесет години странствал в пустинята Син, а Бог ежедневно спускал от небето мана, с която го хранел.
6   Сланутъкът е вид див нахут.
7   Мярка за разстояние, равна на около 200 м.
8   Става дума за Мойсей: вж. Изх. 31:18, 34:2
9   За подобни нападения на демоните виж житието на св. Антоний Велики (+355), а също животът на един съвременен подвижник – старецът Иосиф Исихаст (+1959).
10  Традицията да се посещават и да се търсят съветите на прочути подвижници е характерна за времето си. Византийският император Константин VII Багренородни (912­959) посещавал и поддържал писмени връзки с отшелници от Мала Азия. Св. цар Петър (927­- 969) също е поддържал кореспонденция и с един друг прочут подвижник на Х в. – св. Павел Латрийски.
11   „Силата на царя е в богатството и в множеството поданици; а силата на безмълвника – в преизобилната молитва.”, св. Йоан Лесвичник, „Лествица”, Стъпало 27:87.
13   За годината, през която са пренесени мощите на св.Йоан Рилски в гр. Средец, съществуват различни мнения. Някои житийни извори сочат, че то е станало по нареждане на св. цар Петър, вероятно към края на неговото управление, т.е. до 969 г. Но най­правдоподобно е становището, че пренасянето на мощите е станало след падането на източна България и столицата Преслав в ръцете на византийския император Йоан Цимисхи (969­976) и увърждаването на новия политически и патриаршески център на България в Средец. То е станало по времето на управлението на града от Аарон, брат на цар Самуил, и преди 976 г., когато царят бил убит заедно със семейството си в местността Разметаница край днешния град Дупница. Пренасянето мощите на св. Йоан Рилски станало на 19 октомври – ден, в който оттогава се чествува неговата памет.
12  Това е „Давидовата възраст”: ср. Пс. 89:10.
14  Унгарският крал Белла ІІІ (1173­-1196) напада Византия през 1183 г. Император на Византия тогава е Андроник І Комнин (1183-­1185).
15  Ср. Амос 9:11. Въздигането на падналата скиния и на рога на българското царство са символични образи на царската власт.
16  През 1469 год. мощите на св. Йоан Рилски били пренесени в Рилския манастир. Разрешението било дадено по ходатайството на майката на турския султан Мехмед ІІ Завоевателя (1444­-1446, 1451­-1481), благочестивата царица Мария. Житиеписецът на това голямо църковно­народно тържество, сръбският книжовник Владислав Граматик, описвайки всеобщото народно въодушевление съобщава, че мощите пристигнали в  Рилския манастир на 30 юни. Поради това братята установили да се празнува това събитие на 1 юли.