6-ТИ МАЙ 1935 Г., ГЕРГЬОВДЕН. ЕДИН НЕИЗВЕСТЕН ФРАГМЕНТ ОТ ЖИВОТА НА НЕВРОКОПСКИЯ МИТРОПОЛИТ БОРИС

Архимандрит Методий (Орфан Жерев) е един от изтъкнатите църковни писатели на Българската православна църква през ХХ в. Той е роден на 25 март 1909 г. в неврокопското село Ковачевица, което тогава все още е в пределите на Османската империя, и е десетото дете на бедно, но будно и благочестиво семейство.[1] Завършва Педагогическото училище в гр. Неврокоп, а по-късно и Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Няколко месеца след своето дипломиране, на Тодоровден през 1934 г., той приема монашеско пострижение с името Методий от Софийския митрополит Стефан и под духовното ръководство на Стобийския епископ Борис – гл. секретар на Св. Синод. На следващия ден е ръкоположен за йеродякон и е изпратен на послушание като секретар в Рилския манастир, където остава осем месеца. След това е назначен за учител-възпитател и преподавател по Обща история, Психология и Литургика в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

През пролетта на 1935 г. йеродякон Методий, заедно с преподаватели от Семинарията, придружава своя духовен наставник – новоизбрания  Неврокопски митрополит Борис, в неговата първа архипастирска обиколка в епархията. На 6-ти май заедно със своето духовно чедо и преподавателите от Семинарията владиката е в гр. Петрич, където отслужва тържествена св. Литургия на храмовия празник на църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“. Уморен от продължителната служба, митрополит Борис, заедно с йеродякон Методий, се прибрали в дома на Архиерейския наместник, където владиката се оттеглил на едночасова почивка. В това време в жилището пристигат четирима мъже – църковни настоятели от с. Хърсово и една жена – съпругата на наказания свещеник Илия Стаменов. След като свършила  едночасовата почивка на владиката, между него и дошлите гости се състояла среща. Свидетел на тази среща станал йеродякон Методий. На отправената молба от страна на гостите да се отмени наложеното наказание на свещеника, те получили спокоен и канонично обоснован отговор – наказанието е наложено от Св. Синод – висшата църковна власт, което не дава нито правото, нито властта на Неврокопския митрополит да го отмени. Спокойният и аргументиран отговор, обаче, изобщо не бил удовлетворителен за  гостите; те не били склонни да приемат този църковен ред, а тъкмо обратното. Попадията с непристойно поведение и ултимативен тон заявила на владиката: „Владико, попа си е турил главата в торбата и ако наказанието му не се отмени, ще станат страшни неща, за което вие всички ще съжалявате“.  Един от настоятелите продължил вербалния натиск върху новоизбрания Неврокопски митрополит със заплахата, че ако наказанието на Илия Стаменов не бъде отменено, „тогава ние цялото село ще отидем при католиците!“. Виждайки, че с такива хора не може да постигне дори смислен диалог, владиката ги помолил да си отидат. Излизайки от стаята, гостите продължили да сипят заплахи, „заканвайки се, че „чудо“ ще направят“.

Този все още непознат фрагмент от живота на митрополит Борис се съдържа в писмо на архимандрит Методий до Неврокопския митрополит Пимен от 1(2) юни 1987 г., намерено преди около година и половина от г-н Стефан Илчевски в архива на архим. Методий, съхраняван в библиотеката на Руенския манастир „Св. Йоан Рилски“, с. Скрино. Една част от този архив е съставена от авторски и преводни творби на дядо Методий, написани на български, руски и френски език в добре подвързани машинописни книги. Друга, която е значителна по обем представлява насипни машинописни страници, по-голямата част от които са чернови на подвързаните и подготвени за издаване книги. Обстойният преглед на насипния писмен материал позволи да се открият и няколко писма на архим. Методий, едно от които е вече споменатото. То е в два пълни и един непълен вариант с незначителни по обем и съдържание разночетения, и с различна, но близка по дни, датировка.
Достоверността на писмено изложения свидетелски разказ на архим. Методий се потвърждава от сведението, съдържащо се в характеристиката на Илия Стаменов, изготвена на 12 ноември 1948 г., само четири дни след извършеното от него убийство на Неврокопски митрополит Борис, където се прави забележката, че „винаги когато са застрашени неговите лични интереси, посредством жена му е влизал в контакт с управляващите, рушветил ги, и е уреждал неговите лични въпроси. Това върши и след 9 септември 44 г.“.[2]  В случая Илия Стаменов е смятал, че чрез вербален натиск върху новоизбрания митрополит, като го сплаши, ще съумее да постигне целта си, а именно – възвръщане на загубеното свещенство. От началото на своето пастирско служение до края на своя жизнен път Неврокопски митрополит Борис отстоява принципна и канонична позиция: че не може да приеме в редиците на свещенослужителите лице, което не притежава качествата за високите и отговорни пастирски задължения, лице,  което не проявява покаяние, и най-вече – лице, което се опитва да заобиколи установения правен ред в Българската православна църква.

Писмото на архим. Методий започва с обръщение към Негово Високопреосвещенство Неврокопския митрополит Пимен; в него се споменава и за предстоящата им среща. Темата на разговор на тази среща е изложена в споменатото от нас писмо: „Касае се за Вашия предшественик по катедра – покойния свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, моят пръв духовен наставник“. След описанието на срещата между митрополит Борис с попадията и църковните настоятели от с. Хърсово, на която младият 26-годишен йеродякон Методий е очевидец, авторът на писмото продължава със сведения от своя живот. На храмовия празник на столичната катедрала „Св. Неделя“ – 7 юли 1935 г. йеродякон Методий е ръкоположен за йеромонах от своя духовен наставник – Неврокопския митрополит Борис. Вестта за убийството на митрополита достига до него, когато той е в Москва, където е бил изпратен от Св. Синод за председател на Българското църковно подворие. След новината, която му е съобщена от министъра на външните работи Антон Югов, който по това време също е в Москва, архим. Методий излага в писмото си и случката с убийството на митр. Борис. От писмото не става ясно от къде е почерпена информацията за самото убийство. В две от писмата се споменава за 5 изстрела, а в третия вариант на писмото се говори за 4-5 куршума[3], като се посочва че след последния изстрел дядо Борис казал на убиеца си: „Стига, стига, братко, достатъчно е! – Бог да ти прости!“ и паднал мъртъв.“ Малко е вероятно сведението за последните думи на митр. Борис да са предадени на о. Методий от министъра на външните работи Антон Югов, по-скоро те имат друг неизвестен до този момент източник, който украсява за убийството със слова, сходни по съдържание с тези на първомъченик архидякон Стефан: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян.7:60). В Протокол № 8/12.ХI.1948 г. от заседанието на Неврокопския епархийски съвет под председателството на Пловдивския митрополит и Наместник на овдовялата Неврокопска епархия Кирил в гр. Горна Джумая се споменава, че последните думи на дядо Борис били: „Моля те, недей!“[4]  Достоверността на това сведение, което е фиксирано само четири дни след убийството, е значително по-голяма от тази на версията, с която е бил запознат архим. Методий, който се прибира от Москва в България през февруари 1950 г.[5]  По-голяма е вероятността именно тогава той да е бил осведомен за убийството на митрополит Борис от свои близки и познати.

До назначаването му за игумен на Рилския манастир (от 1972 до 1977 г.)  архим. Методий заема различни църковни длъжности. Във връзка с 1100-годишнината от рождението на св. Йоан Рилски (1976 г.) Св. Синод  му възлага поръчението да напише повест-жизнеописание на Рилския светец. В създадената от него творба, която за съжаление излиза 19 г. след  кончина му (Архимандрит Методий Жерев, „Преподобни Йоан Рилски“, Синодално издателство, София, 2012), авторът използва литературното име „Борис“, което дава на игумена, постригал св. Йоан Рилски в монашество. В книгата с повест-жизнеописание са добавени стихове от поема, посветена на Рилския пустинник. Тази поема е част от непубликуван сборник със стихотворения и поеми на архим. Методий със заглавие: „Ще пея на моя Бог докле съществувам“ (Пс.133:3). В поемата, посветена на Рилския светец, авторът отново използва художественото име „Борис“, което отново поставя на игумена, постригал св. Йоан Рилски за монах. Самата стихосбирка представлява подвързана машинописна книга, за съжаление недатирана, в която след началната титулна страница има втора такава с посвещение: + На светлата памет на моя пръв духовен наставник Свещеномъченик Б О Р И С митрополит Неврокопски † 8.ХI.1948. Не без основание можем да смятаме, че творческата свобода, с която си служи архим. Методий в посочените произведения при използването на името „Борис“, както и самото посвещение на сборника със стихотворения и поеми, са израз на дълбоката почит и благоговение към личността на Неврокопския митрополит Борис. В самата почит към своя духовен наставник намира място и личната убеденост в светостта на дядо Борис. Това твърдение има своите основания и потвърждение в края на писмото на о. Методий до Неврокопския митрополит Пимен, в което той се обръща с предложение 40-годишнината от смъртта на митрополит Борис 8.ХI.1988 г. (в писмото погрешно е изчислено 30-годишнина) „да бъде отбелязана от Върховната църковна власт с подходящо църковно тържество“. След това о. Методий продължава: „Аз мисля, че дядо Борис заслужава да бъде канонизиран като свещеномъченик за вярата!“

Може би това е най-ранният издигнат глас за канонизацията на Неврокопския митрополит Борис, още през 1987 г., когато тоталитарната държава, макар и в своя исторически залез, все още не е слязла от политическата сцена. Личната убеденост на вярващите християни в духовното величие и светостта на свещенослужители, подвижници-монаси или миряни, е важен критерий в процеса на канонизация. Важен, но не достатъчен. По думите на съвременния руски агиограф и член на Синодалната комисия по канонизация на светии на Руската православна църква архимандрит Дамаскин (Орловский) работният процес трябва „да бъде ръководен от принципите на пълнота и конкретизация, да се приема  индивидуален подход при изучаването на материалите за всеки представен за канонизация пострадал свещенослужител или мирянин“[6]. Едва след едно задълбочено и систематично изследване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на Неврокопски митрополит Борис, при пълното отчитане на критериите за канонизация на новомъченици, ще можем с убеденост и аргументи да твърдим, че причисляването на дядо Борис към лика на светиите има своите неоспорими основания. Екзалтираният ентусиазъм трябва да отстъпи място на трезвия, усърден и незабележим труд.

---