ЖИТИЕ НА СВ. ЙОАН РИЛСКИ
ой, прочее, не би ни укорил, както подобава, че не само се отнасяме лениво и нерадиво към добрите неща, но и завиждаме на единоплеменниците си заради участието им в добрите дела, ако бихме го отминали с мълчание живота на блажения Йоан и бихме го представили писмено, с пълно старание, доколкото е възможно, както Първообразния образ1, което би допринесло полза по този начин преди всичко на нас, които желаем доброто и ревнитествуваме за добродетелта? Защото той съдържа много неща за подражание, тъй като в него се сливат всички добродетели. Обаче той може да допринесе не малка полза на онези, които отправят поглед към него. Понеже това житие ще бъде пригодено не само за онези, които с голяма мъка следват по стъпките на този велик [мъж], за да се издигнат до достойната за приближилите се до Бога слава, но ще донесе достатъчен успех и на онези, които дори малко са подражавали на неговия живот. Не само това, но ще донесе полза и на тези, които просто са слушали и поради това не остават непричастни. Защото може и самото слушане – като влее в душите на онези, които слушат, своята любов – и тя бъде запазена в паметта, да бъде като някакво жило и по малко да ги подтиква към подражание. Понеже, прочее, и за едните, и за другите – и за онези, които открито разказват, както и за тези, които слушат – се предлага духовна храна, то това житие ще се яви като спасителен лек, а поради това и Бог ще се прослави, аз мисля, че едните и другите имат нужда и грижа: едните – да не пропускат нито малко от онова, което е полезно, а другите – да го изпълняват грижливо, но още повече тези и онези трябва да усърдствуват да му подражават. Защото ще бъде преглупаво, винаги да промишляваме [мислим] за веществената и преходна телесна храна, защото колкото поголяма грижа полагаме, толкова повече се увличаме да я приемаме свръх мира за храна, а нито наймалко се грижим за невеществената и винаги полезна за душата, като презираме своята душа, която чезне поради божествен глад.
то, когато вече начеваме да повествуваме за оногова, нека бъде призована самата му благодат, която той прие искрено и обилно от Бога, та поради незнание да не погрешим в исканото и, както се казва, с небрежни ръце да се докоснем до свещените неща и още повече, като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим нито наймалко слушателите, отминавайки ползата от найдобрите му дела. Ако този божествен мъж бе обръщал поне малко внимание към долните и тленните неща и бе полагал грижи за нещо земно, ние бързо щяхме да отминем неговата памет и да я отпратим в дълбините на забвението. Но понеже, оставяйки долу всичко гореказано, насочваше вниманието си към горното, свободно, безопасно и твърдо Отечество и се стараеше по всякакъв начин да достигне общия Отец и Творец, потребно е ние да разкажем отчасти за него.Онова, което онези, които са били преди нас, са описали за него някак неизкусно и грубо, ние усърдно се постарахме да разкажем красиво, както подобава, защото знаем, че повествуванието за Отца обичайно весели душите на онези, които обичат Отца, и ги подтиква към поголяма ревност.
одителите на този блажения, прочее, бяха благочесиви във всичко, българи по род, родени и отхранени в селото, наричано Скрино, намиращо се в средечките предели. Този Средец е един от славните и прочути градове в европейските предели. Прочее, те пребиваваха в това село, бидейки благочестиви по живот и милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета, едното от които бе този чуден Йоан. Той бе отгледан добре от своите родители, повинуваше им се във всичко и им отдаваше дължимата почит.След като премина немалко време и неговите родители починаха, той винаги живееше в страх пред Господа, без никак да отстъпва от църквата, слушайки божествените слова и свещеното учение, подобно на дърво, насадено при водни извори. Но някои, обладани от завист, бидейки лениви към доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемерен и напълно непотребен за светското съществуване. Живеейки, прочее, така, той взе благо решение: раздаде на бедните онова, което се намираше в негова власт, отдаде и кесаровото на кесаря, та да може без забавяне да предаде божието Богу. А Бог, Който каза да възсияе светлина из тъмнината, Който каза някога на Авраама: „Излез от твоята земя, от твоя род и иди в земята, която Аз ще ти покажа.“ (Бит. 12:1), се яви също и нему, каза не помалко същите думи, показа му и мястото, гдето може да живее угоден Нему живот. Като се пробуди, прочее, от сън и разбра значението на видението, той се разпали като елен за водни извори, въоръжи се срещу мнимия Голиат подобно на Давида, според древното повествувание, с три камъка – сиреч вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата, постави и шлема на спасението, божествения покров, отемна косите си заедно със страстите и похотите, отиде в манастир и след като прекара там някое време, остави на земните и пепелни [люде] пръстта, напусна света и светодържеца и без да вземе нищо друго, освен една кожена одежда, отиде в показаната му планина. След като си направи малка колиба от храсти, той прекарваше там, отслабвайки тялото си чрез пост и бдения. „Ето, отдалечих се чрез бягство – пееше заедно с Давида, – поселих се в пустинята и чаках [Оногова, Който] ще ме спаси от малодушие и бури.“ (Пс. 54: 8-9), въздигайки без гняв и смущение своите преподобни ръце. Той нямаше за храна нищо друго, освен тревни билки, които земята има обичай да произвежда за животните, и вода, която изтича обилно от изворите. „...като добиче бях пред Тебе – възоваваше. – Но аз съм винаги с Тебе.“ (Пс. 72:22-23). Кой, прочее, може да каже за трудовете, които този тогава вършеше? Дори нито самото това пустинно биле не приемаше до ситост, но много малко и оскъдно, и то след залез слънце, както също и вода – колкото само да охлади вътрешността. Кой пък ще съобщи истината за неговия сълзен извор, както и неговите всенощни бдения и коленопреклонения? Многократно бесовете, като се преобразяваха, идваха под образа на различни зверове, искайки да го уплашат и да го прогонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните козни, като някакъв твърд камък, който разбива и отблъсква всички идващи срещу него вълни, или пък да се каже още поистинно, като диамант, който не биваше разяждан от никакво желязо.
лед като премина немалко време, той премина оттук на друго място, гдето намери много тъмна и мрачна пещера, посели се там, като прибавяше трудове към трудовете и към желанието желание, слагайки – подобно на трудолюбива пчела – медни пити и полагайки ги в съкровищата на сърцето. Докато той се намираше, прочее, там, синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният, и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалеч да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато този дойде, падна на лице и го помоли да го благослови. А този, който повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита за причините на неговото идване. Онзи разказа на [светия] мъж всичко относно себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова бе Лука. Преподобният, виждайки го да живее с него, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан, отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: „Незлобивите и правите се прилепваха към мене“ (вж. Пс. 24:21). Този прекарваше с него в пустинята като незлобиво агне, пасяно от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята. Но що? Онзи, който някога бе деница, сега поради своята гордост наследи да бъде тъма, който пожела да погуби земята и морето, отвори устата си против небето и каза: „Ще поставя моя престол над облаците и ще бъда подобен на Вишния“2, гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на [преподобния] мъж, изпълни се със завист, зачена мъки и роди беззаконие. Прочее, той отиде при плътския брат на светеца във вид на някакъв познат, намери го обхванат от скръб и пробождан от жилата на естеството и изпълнен с недоумение относно изчезването на детето, и му каза такива думи: „Онзи, който лиши от опора твоята старост, от наследник – твоя дом и от плод твое то семе, от отрок майчина утроба и твоите недра, това е твоят брат Йоан. Защото той сам дойде [през] нощта, взе твоето дете и го държи при себе си. Ако ти не отидеш бързо, то ще стане сладко ядиво на зверовете. Ако не го потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубиец. Върви, прочее, върви, друже, аз ще ти покажа мястото, а ти, като отидеш бързо, вземи плода на твоето семе!”. Прочее, този като чу тези думи, облече се в ненавист, като в риза, обгърна го гневен облак, та що не каза и що не стори срещу невинния! Като го взе дяволът, заведе го в пустинята, учейки го и разпалвайки го за оскърбление на [светия] мъж. А когато стигнаха близо до мястото, показа му отдалече пещерата и веднага си отиде. Този пък, като отиде на показаното място, намери светеца. И що не му стори тогава! Обсипа го с обиди и укори, нарече го „лош старец”3 и прелъстител, и напълно недостоен да съществува в света, грабна срещу него дървета и камъни и всячески посегна да го убие. Но що, прочее, стори кроткият ученик на кроткия Владика? Той стоеше мълчалив и съвсем нищо не отвърна, като пазеше в ума си казаното: „аз пък като глух не чувам и съм като ням, който не отваря устата си“ (Пс. 37:14). Прочее, като грабна с гняв и викове отрока – о, уми лен глас на детето! – и се затича към света, към света – скверната блудница, към майката на всяка нечистота и скверност, откъсна го от божията планина, тучната планина, планината, в която Бог благоволи да живее [то] в нея. Когато, прочее, блаженият видя това и разсъди, че то може да бъде дяволско коварство, обгърна го облак от печал, той се обля със сълзи, помоли се и каза: „Господи, Който си казал: „и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя“ (Пс. 49:15), избави ме сега, Владико, погледни към мене с милосърдното си око, изгони от сърцето ми скръбта и извърши с мене знамение за благо, защото Ти си благословен навеки, амин“. След молитвата той седна, обзет от скръб и тъга поради лишението от детето, тъй като се боеше да не би, като бъде отведено в света, да не се заплете в житейските скърби. Но що, прочее, стори Бог, Който е повелил да оставят децата да отидат при Него? И тук, Той каза на бащата на детето, ако и не с думи, то с дела: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14). Прочее, когато този вървеше по пътя, змия ухапа детето и смъртта веднага с меки длани го прие. Когато бащата на детето видя това, недоумяваше що да стори, но като се върна при преподобния, със срам и жалба му разказа онова, което се случи по пътя. Този пък му заповяда да го погребе и да си отиде у дома, което и стори. И тъй, преподобният като прослави достатъчно Бога за това, оставаше, прочее, без скръб.
ой прекара там, в тази пещера, дванадесет години, без да си позволи някакъв телесен покой, прилагайки трудове към трудовете и страдания към страданията. Когато дяволът видя това, не преставаше всячески да го сгорчава: някога чрез униние4, други път чрез леност, понякога и чрез заплашвания, много пъти също и чрез привидения. Но, Йоан бидейки диамант по душа, никак не биваше засегнат от неговите козни. „Обиколиха ме – пееше – както пчели обикалят (мед), и угаснаха като огън в тръне: с името Господне аз ги повалих“ (Пс. 117:12). След като преминаха доста дни, вселукавият взе със себе си множество бесове във вид на разбойници, те нападнаха сурово върху светеца, биха го немилостиво, блъскаха го и го влачиха, и го прогониха от мястото, като му забраниха да не посмее никак да се приближи натам. А той също и в това се подчини на гласа на своя Владика, Който казва: „А кога ви пъдят от един град, бягайте в друг“ (Мат. 10:23). Като прехождаше не от град в град, но от пустинята, отиде, прочее, на друго място, което отстоеше не малко, и там намери, подобно на древния Авраам, голям дъб и се посели в него. Но докато онзи прие чудно под мамврийския [дъб] Троицата и Я отпрати, този Я прие тук мислено и таеше в себе си самия този, живия и покланяем в Троицата Бог, без никак да унива, но и се придържаше крепко о своето първоначално [иноческо] правило. Но що, прочее, стори Онзи, Който всичко върши за изгода? Както някога в пустинята направи да завали мана за людете и гладните изпълни с блага5, по същия начин и стори и тука. Повели, прочее, на земята да прорасте сланутък6 за прехрана на светеца, и този се прехранваше с него, като успокояваше по малко телесната немощ, изпълваше утробната празнота, минаваше от сила в сила и полагаше в сърцето устрем нагоре, проливаше слъзни извори, напояваше душевните бразди и караше цветовете на добродетелта да разцъфнат.
Бог, Който каза да възсияе из тъмнината светлина и Който направи видими тайните на тъмата, не пожела за много време да остане скрит градът, разположен на планината, но благоволи да изяви неговата добродетел. Прочее, тогава някъде наблизо пасяха пастири, както някога онези, които [се случили] при рождението на моя Христос. Овците, които пасяха покорно по пасбището, изведнъж се устремиха и почнаха да бягат – не по някакъв обичаен път, но съвсем без път, по пусти, стръмни и необичайни места – и като дойдоха до мястото, гдето беше преподобният, се спряха. Пастирите, които идваха след тях, и не можеха да ги оставят, пристигнаха също и те там, гдето застанаха овцете и като видяха светеца се учудиха: „Кой си, отгде и по какъв начин си дошъл тука? – попитаха – Какъв е твоят живот и отгде е родното ти място?”, „Моето родно място, както казва апостолът (Фил. 3:20), е на небесата, отгдето очаквам Спасителя – отговори той, – а родното ми място е Вишният Йерусалим. Но родното място и градът, които тук са ме отхранили, не е във ваша власт да разберете. Обаче щом като сте се намерили тук, трябва да ви нахраня с пустинна храна”. И той им повели да вземат от сланутъка, който растеше там. А те взеха и ядоха до насита. И когато бидоха отпратени да си отидат, един от тях отиде тайно, набра достатъчно сланутък и радостно се затече след другите. И когато ги настигна и им показа набраното, тези се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. Веднага се разкаяха, възвърнаха се, известиха на блажения [мъж] и помолиха прошка за стореното. А той ги удостои с прощение, като им каза: „Така, о чеда, благоволи всесилният Бог, тук да расте и тук да бъде олупван”. Те се изпълниха с удивление, отидоха в своите места, като хвалеха и славеха Бога за всичко, което видяха и чуха.